Бях шест или седемгодишно хлапе, когато той за първи път ме заведе там, където работеше. 
Не беше много далеч от нас, така си мисля. Пък и с кола разстоянията някак не ми изглеждаха големи. Бях твърде заета да отварям прозореца широко и да провесвам ръце, а той караше бързо и мислех, че е много готино.
Никога не ме караше да вдигам стъклата, да заключвам вратата, да не вися през прозореца, нямаше параноичните изблици на майка ми, която все си защитаваше детето, язък, да не ми стане нещо. Нормално, знам, но не ми се нравеше... не ми се нрави и до днес.
Та, той работеше в Депото, така му казваше.
Идея нямам какво значеше.
Но беше инженер към метрото и казваше, че поправят влакчетата там. И аз се разхождах сред същите влакове, в които всеки ден се возя до ден днешен, и беше много забавно.
Имах си някакво розово куфарче и му гримирах колегите.
Хората носят маски. Мисля си, дали пък не се страхуваме един от друг повече, отколкото от заразата.. "Трябва да си направим сериал "Сълзи на клавиатурата" с нашите истории." Някои наистина плачат в градския транспорт.
Веднъж се сетих за една сцена от OTH и щях да се разрева и аз.
Големи глупости.
Замисляли ли сте се защо онзи глас, "дето ви казва, че вратите се затварят, никога не казва, че се отварят?
Косата ми порасна толкова много, че не се къдри вече.
Само една къдрица стои напук на всичко и присмехулно ми напомня за изминалите ми дни на безгрижност, дни от нищо.
Действително бяха дни от нищо. Защото всеки ден е нищо, преди да го превърнеш в.. нещо. Само че аз не ги превръщах в нещо, просто ги оставях да отминават.. И те, разбира се, отминаха.
Ден след ден, ден след ден... а аз, аз не се чувствах безполезна или безцелно рееща се. Просто не правех нищо и това не ме тревожеше.
Сега правя много неща, нямам избор всъщност, но не се чувствам полезна. И нямам цел. Къде ми е целта в мащаб и голямата картина, и ако ги няма тях, защо ги няма и дребните детайли, които да ми осмислят деня? I don"t want to be anything other than what I"ve been tryin to be lately.
All I have to do is think of me and I"ve peace of mind..
I"m tired of looking "round rooms wondering what I gotta do оr who I"m supposed to be.
I don"t want to be anything other than me!  Но ако me не ме задоволява, какво правим?
Когато задавам тези въпроси на реален човек, той ми отговаря, че трябва да спра да дълбая и да се оставя на течението, точно както е подходящо за едно дете на моята възраст. Ама аз освен всичко съм и зодия Телец, та дори и на границата с въздушните, което непременно значи, че съм инатливо дете.
Тъй, тъй, но само с инат, дървена тикво, не се живее.
Трябва и спокойствие, и уравновесеност, ей такива прости неща... 

Очите ми сухи не остават.
Няма рицари вече.
Сега за какво ще мечтая?

В днешно време е по-лесно да си без мнение, да плащаш скъпо за евтино и да се усмихваш и смееш на шеги, които не са ти смешни, но по навик...

Ех, автобуси,
ех, метро.
Ако бях малко по-талантлива, щях да ви посветя толкова оди, толкова стихове и песни.
Щях да възхвалявам всекидневно красотата на сивотата ви и особения мирис на гориво.
Щях иронично да поглеждам към бутилките от бира до вратите на тролеите, служещи за нещо, което не разбирам.
Щях да треперя от студ по неприветливите ви седалки и да се чудя що е то парно и има ли то почва у нас.
Щях да се преструвам на ядосана, че се бави превозното средство, защото нямам нервни състояния.
Но с нищо, Бог ми е свидетел, с нищо не бих могла да сравня аромата на зарзават в трамвая, а да не говорим за дечурлигата на четири-пет, които се хващат за крака ми все едно е лост.
Тежко е.
Много даже.
Никой не знае колко е трудно да си принцеса на балатум от съмнително естество, чиято карта все не се валидира от автомата, когато е в портмоне, та трябва да я вади. На която предлагат брак на спирката на университета, казвайки й, че много ще си подхожда с оня младеж "еееей там".
Да, разбира се, че да.
Като няма рицари, ще кажа да в подземното царство.
В крайна сметка под земята дори е по-топло.
И пак започвам да си водя дневник. Със заглавие "Мемоари от буржоазни балове в градския транспорт"..
Ами така ще я караме.
Тези дни поезията се превръща в проза. И то каква проза..

ще ти казувам, че Телците сме инати от край време..така че не трябва да се изненадваш ...
Отново ме учудваш с желанието ти за поезия на тема метро..и гориво.. защо не пробваш за авиация? (ама аз дори не знам к'во значи авиация..просто се опитвам да изглеждам умна..)

един ден ще съчинявам и за нея :Д

..хубава е.
''Действително бяха дни от нищо. Защото всеки ден е нищо, преди да го превърнеш в.. нещо. Само че аз не ги превръщах в нещо, просто ги оставях да отминават.. И те, разбира се, отминаха.
Ден след ден, ден след ден... а аз, аз не се чувствах безполезна или безцелно рееща се. Просто не правех нищо и това не ме тревожеше.
Сега правя много неща, нямам избор всъщност, но не се чувствам полезна. И нямам цел. Къде ми е целта в мащаб и голямата картина, и ако ги няма тях, защо ги няма и дребните детайли, които да ми осмислят деня?''
Тъй,тъй.
И аз така.Естествено. ;д
Ами,все някога ще дойде и нашето време.Няма как. ;д