Предисловие:
"След 48 часа животът на Амели щеше да се промени, но точно в този момент тя още нищо не знаеше."

"Петък - Денят започна нормално, сиреч зле.
Събота - Тя бе скитала дълго бог знае къде и се бе срещала с бог знае какви хора и се бе разправяла за бог знае какво с тия хора или се бе опитвала да избяга от тях, но сега цялата тази бъркотия бе останала назад, преодоляна и забравена, и тя бе стигна до някакво тъмно и глухо място, което нямаше очертания и измерения, а бе само полумрак и гробен хлад.
Неделя - Големият ден започна съвсем обикновено, сиреч зле."

17.07., 11.15
"Говорът в трето лице, невъзможността/нежеланието да говоря направо с хората ми изигра твърде лоша шега."

Ще видим тази работа.

Накратко казано си правя малък експеримент. :)

Всъщност тя нямаше от какво толкова да се оплаква, защото всичко си беше в норма. И с живота й, и с емоциите й, и с желанията й. И нищо не беше сгрешила, не се бе провалила, не бе (се) предала, не бе изневерила на вярванията си и продължаваше по детски да наивничи и да вярва в неща, в които повечето хора не вярват, но ето пак - тя мразеше общоприетото и общовалидното, смяташе го за глупаво и безсмислено, или по-скоро обезсмислящо, обезсмислящо целта на съществуването ни, а именно да бъдем различни. Или не различни, а себе си, това би ни направило най-различни от другите. Само че отново заради тези проклети общовалидности никой не искаше да бъде себе си и вместо това поставяше удобна маска на "нормален". 
Първата аларма звънна в 6.00 и тя реши да не би да е нейният телефон, дори посегна да го изключи машинално, но в същия момент се усети, че е понеделник, и тя въобще не е на училище от 8.00, следователно трябва да поспи още.
И някак, въпреки светната лампа и шумът от разбудилото се вече семейство, заспа отново и се събуди от втория звън на алармата, този път вече за нея. Бързо го изключи и поседя няколко секунди. Стаята беше тъмна, една такава сива и тягостна тъмнина и нещо я стегна, задуши я, затова побърза да грабне книгата и да светне лампата и без да се разсънва, да се настани, или каквото и да е, започна да плъзга бърз поглед по страниците. Историята й беше интересна, та не се налагаше излишно вживяване или четене с нежелание. Дори напротив. Само че съвсем скоро четивото свърши, беше кратко, и тя погледна часовника отново - 8.36. Ясно й беше, че е време да стане, а и така и така трябваше да се занимава с нещо, за да не мисли, за да не я обземе отново тази мрачност и задух. Отново същите странни емоции, придружени с редовното "Всичко е наред и няма страшно.", както и от време на време "Дишай!", защото ако сам не си повтаряш, че трябва да вдишваш и издишваш, никой не го прави вместо теб. 
"Ами ти как се справяш?"
"Намирам някакви сили в себе си и се оправям, старая се, нима има начин инак?"
"Добре.", каза си, -"ще успея, няма нищо." И стана, отиде до прозореца, дръпна завесите и отвори средната вратичка. Загледа се. Мъгла и студ. И мокро. Беше валяло. Странно, не беше чула през нощта. Не знаеше дали да се радва, или не; когато другите ронеха сълзи по вече отиващото си лято, тя се надяваше есента в чистия й вид да дойде възможно най-скоро, искаше да е студено и мрачно, и сиво, може би подсъзнателно го искаше, за да е в унисон с мислите й, в крайна сметка когато обстановката предразполага и си отива с това, което е вътре в теб, разсъждаваш по-добре. Погледа малко, съвсем малко, защото нямаше време. Нямаше време да наблюдава хората и да си представя къде отиват и какво работят, защо го правят, щастливи ли са, как се казват и така нататък, и така нататък. Затова тресна прозореца. Едно по едно свърши всичко, което трябваше, реши, че днес ще е в кафяво и ще си обуе червените гуменки, вече втори чифт такива, напук на сивотата. Малко шареност никога не е излишна, мислеше си, и докато си мислеше, се озова пред огледалото. Вързана или пусната? Хайде пусната, пък има време, може и да се върже. Впрочем без очилата изглеждаше доста по-добре, нямаше я цялата помпозност на интелигентния вид, а с тях беше толкова обикновена и средностатистическа, че й стана лошо, и ги свали. А това бе едно глупаво действие, при все, че пак щеше да ги сложи след час.
Следващата спирка беше кухнята и даже реши да не закусва, нямаше желание. Вместо това се озова тук, пишейки това.
Мислеше си за всичко, за всичко, което е, всичко, което я спохожда.
Имаше ли смисъл от тревога? За какво точно се тревожеше? Нямаше причина, макар че страхът от провал е доста силен у всекиго. Но точно в тоя миг тя се усещаше по-страхлива от обикновено и от останалите и си въобразяваше, че всеки момент ще се пръсне, а дори нямаше от какво да се страхува, не и днес. И по дяволите, това беше само още една седмица, която щеше да мине, а след това още една и още една, и още една...
Все така ли щеше да я кара? 
Монотонни обороти и страхове.
Не искаше да живее като Виолета, още повече, че не беше като нея, поне се надяваше на това.
Разкъсваше се между желанието да бъде себе си, което беше едно нормално и странно желание, че какво толкова има да му мисли, но в същото време отчаяно се бореше и искаше да прилича на останалите, за да не се тревожи толкова и да гледа по-нормално и весело на нещата, дори по-философски. Ако не задълбаваше толкова, животът й щеше да бъде къде-къде по лек. Тя го знаеше, но нима можеше нещо да стори? Природата си е природа; там, където нещо е дала, друго е взела, и в случая не знаеше дали е дала, или е взела.
"Одета-Одилия свърши."-въздъхна, гледайки в далечината.
"Затова сега накъде? Накъде.."

балерино, двойна Лотхен, дЕте.)

:) предпочитам Луиза пред Лотхен впрочем! :Д:Д

много много много готин филм и музика- добре, че беше наша Фелисити да ми го препоръча :)))

-