Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Архив
Постинг
07.10.2009 19:34 - Денят започна нормално, сиреч зле.
Автор: s0ul Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1243 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 07.10.2009 19:35


Уф.
Някак ако не започна с възклицание, показващо перманентната ми досада и разочаровано-отчаян поглед върху света, няма да съм аз.
Минаха няколко дни... през които почти всеки ден исках да напиша нещо, но не ми оставаше време.
Променям се.
С желание, разбира се, иначе нямаше да го правя.
Необходимо е от време на време, освен това нямам никакво намерение да прекарам още една есен-зима-пролет-евентуално лято в същите настроения и размисли върху дълбокия смисъл на живота и защо нещата не винаги се получават така, както на мен ми е удобно, защо съм ощетена в един или друг аспект и т.н., и т.н., картинката, смятам, е достатъчно ясна.
В събота вечер си отворих любимия Уърд и започнах да разглеждам едно по едно всички неща, писани някога в него.
Не са хич малко.
Само не посмях да си отворя файловете с постинги преди ... хм, чистката, тъй като знам какво ще последва, а аз не искам такова развитие на действията.
И така, постингите си седят в шест документа под името "идиот1,2,3,4,5,6" и никой не им обръща внимание.
Вероятно ще бъдат изтрити скоро, след две седмици, защото възнамерявам да ги използвам за нещо преди това.
Но, както казах, след две седмици.
А две седмици, ако се замислиш, са си дълъг период от време, особено ако си аз, защото аз се променя за часове, пфт, не, за минути, и се опасявам, че дотогава може да се случи нещо непредвидено.
Иии обяснявах за файловете.
Смях се някъде, някъде се учудвах, но като цяло успях да се приема и да не намразвам себе си заради това, което съм мислела. Което си е подвиг.
Това ме подсеща, че имам да пиша един дълъг постинг, но не знам кога ще намеря време да го направя.

"Абе, тоя Марио ... да няма някое момиче в онзи клас?"
"Има, има."

"Кой от вас ще става юрист?"
"Аз."


И колко уверено се изказвам, чак не приличам на себе си.
Започвам да имам някакво смътно подобие на самочувствие, но не знам дали мога да го нарека така въобще, дори не знам дали искам да го има, защото по начало мразя това качество и притежаващите го.
Може би, както обяснявах на един съученик, хората с ниско самочувствие приемат тези с някакво, дори съвсем малко, за невероятно надути и арогантни.
Но всъщност така ги виждат едни, а аз просто седя и се възхищавам на увереността им и тайничко се надявам някой ден и аз да притежавам нещо такова.
Сложно е.
Хем го мразя, хем го искам.
По-скоро досегът ми със самоуверени хора не е бил много успешен/приятен и това ме резервира.
Въпросният съученик бе човекът със самочувствие, когото не харесват много хора, защото се правел на всезнаещ, а аз седя с него и го намирам за приятен.
Защо ли не се учудвам, че харесвам точно това, което би трябвало да ме дразни (и теоретично ме дразни).
Толкова е парадоксално.
Цялата история с великите човешки ценности и как се борим за правда и индивидуалност, и истинност се оказва една голяма глупост, в която в крайна сметка никой не вярва, или, поправям се, вярва, но престъпва.
Тогава защо са ми въобще идеали?
Представям си някакви неща, изграждам си виждане за хора/предмети/чувства и т.н., но когато въпросното нещо най-накрая се случи (защото хората също се случват), всичко отива по дяволите, аз си забравям позициите и или се очаровам, или не.
Колко просто.
И вече няма никакво значение дали съм смятала нещо за лошо, за грубо, за неприятно.
Глупавото е обаче, че се очаровам доста по-често, отколкото трябва.
А де?

Но да си довърша за събота.
Смених sine loco, защото не се чувствам вече така.
Това, макар и да не го осъзнавах, бе първата стъпка към промяната.
Няма да превърна прозореца в огледало, няма.
Ще престана да се надбягвам с времето, върнах си часовника и вече няма да си повтарям: "Има още време, има още време!", защото всъщност време няма, а и защо да се заблуждавам и всеки път да вая по шест, ненужно ми е.
И алармата няма да звъни в 6.00, щом ставам в 6.20, защото не се разсънвам, а спя.
И ще лягам рано, заблуждавайки се, че четенето до късно не е същото като да си легнеш късно, че четенето не изразходва време, а даже добавя.
Иска ми се, наистина ми се иска да добавяше.
И се надявам, че се случва в някаква паралелна Вселена, която, убедена съм, съществува.
Надявам се също в тази Вселена да съм малко по-весела, което би се случило при определени обстоятелства и в този момент.
Да речем, ако нямаше време...
Въобще аз съм в една сложна война с времето.
Ще изчакам, за да разбера дали Теменужка ще играе Одета-Одилия.
Ах, дано.
Тя е толкова аз.
Или аз съм толкова тя.
И двете сме толкова ние.
Непобедими в страната на облаците.


Далеч няма да се отказвам от СИП-а и даже ще се запиша на още два.

"Последно с молба ли трябва да е, или не?"
"Всичко е фиктивно. Мога да проверя какво си писала и да ти кажа дали те бива, или не трябва да го правиш никога. Дори в банята."

Няма обаче да се запиша там, където искам най-много, защото хората се променят, но не изцяло и предполагам, че тази част, която ми пречи, ще я има дълго време.
Ще се опитам да я изкореня.

"Всичко идва отвътре. Вземи да си повярваш."
Гледам трите профила и някак не ме боли сърцето.
С аромат на шшшшоколад, и утре ще си взема шоколадово-нещо-си, звучеше божествено.
Задълженията преди забавленията и така трябва да бъде.
"Ох, стегни се. Много си успешна, но всичко отлагаш."

Едно последно нещо, което така и не успях да приема както трябва.
Не се разбирам.

"Не, не разбираш, не ме вълнува нито къде е, нито какво прави, нито с кого, с тия неща се свиква, защото просто трябва да свикнеш, как съм го направила - не знам, но вероятно не е било особено трудно, щом съм успяла, и все пак, когато дойде момент и се сетя за него или брилянтните му действия, се ядосвам. Просто ме е яд, толкова много ме е яд."

"Понякога ме е страх, че ще стана точно като него."
"Крушата не пада по-далеч от дървото."
"Именно. Защото и той е бил в същата ситуация."
"Е, не се тревожи, ти си момиче, а това играе роля."

Завършек.
"Денят започна съвсем нормално, сиреч зле."

"..струваше й се, че би могла не само да танцува, а и да лети, но там е работата, че не успяваше да полети и две от съученичките й правеха далеч по-високи скокове и имаха по-голям шаг и по-добър падьом и тя, колкото и да се упражняваше, не можеше да ги стигне и понеже таеше и трупаше незадоволеността и разочарованието у себе си, понякога вечер усещаше, че ще се пръсне, и за да не се пръсне, заплакваше, и ако баща й бе в операта, плачеше на воля в пустата квартира, плачеше почти на глас, като хълцаше и подсмърчаше и триеше ожесточено сълзите, защото я беше яд на тоя безполезен плач."



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: s0ul
Категория: Лични дневници
Прочетен: 78903
Постинги: 18
Коментари: 65366
Гласове: 820
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031