Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Архив
Постинг
27.09.2009 16:22 - Неделно.
Автор: s0ul Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1120 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 27.09.2009 17:51


--По-скоро зимно ми е, отколкото есенно, но все пак...

Вчера бяха 2 години и половина.
Все още ми липсва, но сигурно е нормално.


Когато изгубиш нещо, което обичаш, не знаеш накъде да поемеш и как да се държиш. Вече няма правилно и грешно, защото всичко, което си мислел за живота и всичките ти ценности, всичките ти приоритети ги няма вече. И трябва да изграждаш целия си живот наново, да се бориш с всичко наново и .. сам. Може би е било просто от възрастта. Дали първата загуба е най-трудна, не зная, но никой не ти казва как да се справяш с нея. Съдбата или каквото е там ти я поднася, независимо искаш ли я, или не, можеш ли да я преживееш, или не. 
Дори сега не знам дали съм го преживяла, или просто е минало много време.

Последните ми спомени, свързани с него, бяха хубави.
Беше 30-ти, 31-ви Декември и ние гледахме концерт на АББА, и беше студено, но свежо.
Чувствах се гузна, задето ги оставях сами, мислех, че ще им е много тъжно.
Но тогава са били заедно и това беше най-важното. Иска ми се някой да ми го беше казал тогава.


Помня всичко. От-до.
Последният ми разговор. Незабравим. Гласът му беше толкова отслабнал.
Последните ми думи към него.

`Да се оправиш!`
И го исках. Исках го по-силно от всяко друго нещо, което съм искала през живота си.

"Стига с тези пастели вече, ще направиш боклук."

"Рамената се рисуват по-широки."
"Ама така изглеждат като гардероби!"
"Нищо. Рисувай както ти казвам."

"Не се лигави толкова."

"Ето я Габи, тя ще ме пази."

Ако Бог съществува, а аз вярвам в това, по онова време е спал.

Помня мелодията, която си подсвиркваше, когато си правеше кафе следобед.
И аз мога да я свиря.
Никога не ми се скара, че покрих пода с играчки, големи колкото палец, и с изрезки от списания.
Често се гневях срещу него, но по-късно разбрах, че всеки съвет, който ми е дал, е бил на място.

Беше краят на Малък Сечко и тъкмо бяха давали Титаник за пореден път.

"Ще се обадя на баба и дядо, та да ми изрежат рецензията на филма от програмата."
И като по поръчка..
28-ми Февруари.

"Бени?"
"Секунда. Мамоо!"
"Как е станало? Кога са му го открили?.. Не, не, всичко ще се оправи!"

Не успях да го видя.

Понеделник. 26-ти Март.
Имах контролно по Информатика.
Беше си един съвсем нормален ден, като изключим..

"Така е по-добре, така е по-добре, така е по-добре.."
И досега не зная дали се опитвах да успокоя себе си, или съвестта си, задето си го бях представяла и си представях как ще реагирам.
Вечерта учих по руски.

Сряда. Отидохме, взехме си сбогом и си тръгнахме.
Беше кратко.
Нямаше църква, нямаше нищо подобно.
Само много коли, много хора, много непознати лица.

"Сега ще отидем и ще му кажем "Чао", нали?"
"Чао.."

Кошмарни дни от живота ми.
После се стресирах малко..
Откачих.
Вманиачих се по всичко. Буквално. Изтрещях.

Но мина време, дойде есента и някак всичко се нареди. 
Казах му "Чао", когато трябваше да се сбогувам.
По-късно му казах Сбогом, пуснах го да си отиде най-накрая.
Реших, че ще гледам по-философски на тези неща.
Някак успях.
Не съм го преживяла, тези неща не се преживяват, но, както научих, времето лекува.
Някои клишета не са толкова лоши.
Поне са верни де.

Той ми направи столче и етажерка.
Знаеше колко се страхувам от кучета, знаеше и защо. Беше там и го преживя заедно с мен. Видя ме цялата бинтована и видя колко ме боли, но пак ми разказваше за Габровците, които режат опашките на котките...

`Прочети "Без дом", хубава книга е.`
Не я прочетох.

Караше ме да ям неща, които не ми харесват, и да пия вино.
Аз правех физиономии, той се смееше.

`Защо не го ядеш? Минаваш се!"`
`Не бъди будала.`

Научи ме на любов. Любов към книгите.
Водеше ме в библиотеката.
`Време е за шоколад!`
Имаше един храст, който е невероятно красив. Розов. Разкошен. Цъфти точно през пролетта, Март-Април.
Не съм го виждала от онзи Март, но.. но ще го видя пак. Обещавам. 
Късах си листа от него и си връзвах мартеничките там. Беше приятно.

Разхождам се из двора, из къщата, но някак... нещата ми напомнят за него неминуемо, но .. енергията я няма, изгубена е по някакъв начин.
Сякаш..

`Откакто го ремонтираха, изглежда доста по-добре, но и значително по-празно. Сега е чисто, бяло (е, не съвсем); дървото е светло и непокътнато. Толкова е ново. Сякаш цялата история си е отишла заедно с изпотрошените керемиди , прашното одеало, закриващо бъркотията отзад.. и с колелото ми.
Не го помня много, но гумите му бяха в три цвята - жълто, синьо и червено. Така и не се научих да го карам. Нито него, нито което и да е колело.. Е, както и да е.`

Извадка от дневника (;д), 17-ти Август.

Веднъж едно момиче ме накара да й разкажа нещо, което ми се върти в главата в онзи момент.
Направих го.

`Еми.. вилата на село. По принцип баба и дядо имат къща в Кюстендил, но преди години построили още една, вилата, в едно селце близо до града. Радловци. Много е тихо и спокойно. Мм... толкова спомени ме навяват, мислейки си за нея. Не съм ходила от близо 4 години, а толкова ми се иска, но... баба я продава. Някак тъжно ми е, защото си спомням всичко, свързано с нея. Имаше три етажа. ако броим и мазето, четири. Ох, една прекрасна малка таванска стаичка. Слънчева тераса. Там винаги можеше да видиш как слънчевите прашинки танцуват. И имаше книги, не толкова, колкото в Кюстендил, но имаше. И стари хумористични вестници, които все подреждах. А също и малки шарени чашки. Купичка с най-различни камъчета. Ахах... имаше и свещи. И камина, която никога не топлеше, но толкова я обичах. А дворът... все ми се струваше, че къщата би могла да се побере още веднъж на него. Беше наистина огромен, така ми се струва. Може би просто съм била малка. Какво друго си спомням... овощни дървета. Ябълки с цвят на злато. Неудобен хамак. Растение, прилично на лоза. Малини със захар. Залези. Птички. Мирис на прясно окосена трева. Изгубена златна обица.
Беше хубаво..`

Нямам нужда от нова трагедия.
Не мога.
Искам да съм добре.
Искам, но..
Иска ми се това, да съм добре, да не зависи от състоянието на останалите.
Няма как, нали..
Такава съм.
Грижа ме е.
"Имаш добро сърце."
"И какво от това? Кого го интересуват тези неща?"
"О, важно е. Един ден ще срещнеш човек, на когото ще му пука и ще оценява това ти качество. Ще видиш."
"Щом казваш."
"Лека нощ!"
"Лека."

"Аз съм щастлива, когато и ти си щастлив."
"Аз съм щастлив, когато и ти си такава."
"Можем да продължим така до утре.. или поне докато си легна."

Жалко, но нищо подобно.
Само че не ми се иска да .. да пускам.
Да забравям.
Да се сбогувам.
Не искам.

Има и още, но..
хм, някой друг път.

Пфт. 56.

`Тя не беше героиня. Писмата й бяха изпълнени с повторения, граматиката й понякога беше от твърде съмнително естество,  в стиховете си позволяваше всякакъв вид свобода по отношение на метриката. Но, о, госпожи, ако не ви се отдаде да сте обичани само защото знаете разликата между триметъра и тетраметъра, тогава нека поезията върви по дяволите и нека всички учители загинат най-печално!` William Makepeace Thackarey

And if I turn into another, dig me up from under what is covering the better part of me.






Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: s0ul
Категория: Лични дневници
Прочетен: 78906
Постинги: 18
Коментари: 65366
Гласове: 820
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031